Етикети

, , , ,

Очите може и да са прозорецът на душата, но прозорецът на въображението са книгите.

Киното е велико човешко откритие, но филмите, правени по книги, не винаги оправдават очакванията на публиката.

Гледах „Любов по време на холера“ и бях очарована. Малко след това прочетох голяма част от произведенията на Маркес. „Любов по време на холера“ не беше сред тях. Няколко месеца по-късно я видях на едно изложение на книгата. Много, много ми се искаше да я купя, но твърде скоро бях гледала филма и не исках да имам пресни спомени за сюжета.

Това лято я прочетох. Вече не си спомнях нищо от филма освен черните дрехи на Флорентино Ариса. Книгата ми хареса.

Миналата година прочетох, отново, „Великият Гетсби“. Отново се влюбих. В Гетсби, във Фицджералд, в 20-те години на миналия век, в джаза…

Уви… направиха филм по книгата. Уви… все още имах много живи и блестящи идеи в главата си как трябва да изглежда филмът, когато го гледах. И, разбира се, не ми хареса много.

Очаквах Дейзи да е много по-красива, Джордан – много по-младежки изглеждаща. Играта на Леонардо ди Каприо определено ми харесва много повече от ранните му филми, но винаги ще бъде онова бедно момче на борда на Титаник.

Представях си по-стара музика, по-бляскави партита. Само очите на доктор Т. Дж. Екълбърг надминаваха въображението ми.

И така трябва да реша: или да чета книги и да не гледам филми, правени по тях, или да гледам филм, а след това да прочета и книгата. А мога и да реша да не гледам филми, правени по велики (според моето скромно мнение) книги. Нито един режисьор няма да предаде ураганът от чувства на Ана Каренина и нито една актриса няма да има достатъчно бели, достатъчно меки ръце, за да бъдат дори и на половина красиви като тези на Толстоевата Каренина.

Хм. Сега се сещам за един друг филм – „Пътят на промените“, и той е с Леонардо ди Каприо. И филмът, и книгата много ми харесаха. Въпреки, че филмът не беше типично американски, т.е. нямаше хепи енд. Може би това е причината да ми хареса, въпреки че вече бях чела романа…