Етикети

, , , , , , , ,

CatДани се чудеше какъв е този копнеж по миналото. Въпреки че „Полунощ в Париж“ беше един от любимите му по-нови филми.

Има хора, които мечтаят да живеят в някоя отминала епоха, която смятат за несъмнено по-добра от днешната. Ако можеха да се качат в тайммобила, като нашия филмов герой от Париж, и да се върнат в желаното време, със сигурност щяха да се натъкнат на някой, който смята настоящето си за апокалипсис и иска да живее в изминалите велики епохи.

После се появяват другите налудничави хора, които ненавиждат настоящето, не си падат по миналото и дават мило и драго, за да се телепортират в бъдещето. И те като приятелите си, запленени от миналото, ще срещнат други напредничави хора от бъдещето. И според тези хора настоящето им ще е по-лошо от бронзовата епоха.

А нали няма утре, всичко е днес?!?

Миналоманите трябва да са меланхолични и романтични души. А футуристите… хм, нетърпеливи, бързи, сякаш не искат да останат и минута повече отколкото е необходимо на едно и също място. Сигурно имат апартамент в центъра на града, изчистени и прости линии, малко мебели, малко книги (хартиени) и задължително климатик. Миналоманите пък трябва да живеят в къща, или поне в някоя красива стара сграда – камина, уютни мебели, книги и одеало. Може и куче.

Дани нямаше куче. Жена му имаше котка, но Дани не я харесваше, котката. Косматата топка по цял ден лежеше на топло, пускаше косми и точно в момента, в който Дани се отпускаше на големия фотьойл, за да почете, глупавото животно започваше да си играе. Като малък ураган преминаваше през къщата. Безсмислено беше да му се кара. Колкото повече време и внимание му се отделяше, толкова по-палав ставаше. Истинско изтезание за бедния човек.

Когато Клара умря, Дани беше съкрушен. Изхвърли котката. Първата нощ я остави навън. Беше повече отколкото можеше да понесе. После му стана жал. Все пак Клара много обичаше Ромео.

На другия ден, рано сутринта, Дани прибра всички котешки принадлежности, сложи котката в пътническия й кафез, натовари всичко в колата и тръгна. Преди да е излязал от паркинга се сети, че не е взел паспорта, или както се казват котешките документи, на Ромео.

Върна се вкъщи, взе книжката и отново потегли.

Не знаеше къде трябва да заведе Ромео, дали имаше нещо като сиропиталище за котки. Закара го във ветеринарната клиника. Лекарят обаче му каза, че не може да вземе котката. Той се грижи за болни животни, а не за изоставени.

Дани беше в много особено състояние. Беше много блед, съсипан от смъртта на любимата си. В същото време се измъчваше от ненавистта, която изпитваше към обичния й котарак и го раздираше дива ярост при мисълта, че не може да се отърве от косматата топка.

Тази буря от негативни емоции и напрежението от последните дни зародиха капка солена течност в лявото му око.

Ветеринарят познаваше Ромео, но никога не беше виждал Дани. Пред него стоеше красив, около 45 – 50-годишен мъж. Облечен в много елегантен черен костюм. В 8:00 сутринта! И искаше да му остави Ромео.

Докторът отново отговори, че се грижи само за болни животни и единственото, което може да направи, е да приспи котето, но това обикновено се прави, когато не може да бъде излекувано. А Ромео беше напълно здрав.

Ето в този момент се насълзи лявото око на Дани. Това обърка още повече ветеринаря. Сега наистина искаше да му помогне. Помоли рецепционистката да потърси брошури на някой приют за животни и обеща да се свърже с магазините за домашни любимци, с които работеше.

Без да каже и дума, без дори да поздрави, Дани се обърна и си тръгна. Заедно с Ромео и всичките му принадлежности.

Един космат ураган, който се излежава на топло, беше всичко, което му остана от Клара. Черна дупка в сърцето и космата топка до фотьойла.