Етикети

, ,

Тъкмо започна световното първенство по футбол. Средата на юни. Жегата вече се усеща. Всички къщи и апартаменти затварят капаците през деня. А прозорците зеят пусти и тъмни вечер.

Влака минава. На всеки два часа минава товарният влак, а в промеждутъка минава бързият влак. Вдигат много шум. Не се спират дори и през нощта. Пътническите са по-тихи. Спират на гарата и забавят ход преди това. Ето защо почти не се чуват.

Вечерта е тиха. Чуват се веспите и други мотори, натоварени с тийнейджъри. Колите са по-тихи. В някой двор играят деца. Понякога, рядко, лаят кучета.

Марина беше наела къщата, само етаж от къщата, от един симпатичен дядо. Той живееше на първия етаж, а тя заемаше втория. Младото момиче се разбираше много добре със стареца. Помагаше му с покупките, изхвърляше боклука. Често сядаха в градината му да вечерят. Едоардо беше рибар. От няколко години не излизаше в морето. Вече не беше толкова пъргав, нито толкова силен, като едно време. Но пък все още беше най-добрият готвач на риба в града. А старите му приятели, много от които беше научил на занаята, го снабдяваха с най-добрата риба. От него Марина се научи да готви. Преди това ядеше основно пица, панини или каквото и да било, но бързо и често, дори вкъщи, ядеше на крак. Едоардо й даде не само много уроци по италианска кухня, но и една определена сигурност и спокойствие.

Едоардо имаше една дъщеря. Майка й беше починала преди много години. И така малката, капризна Луиза отиде да учи в столицата – от гимназията до университета. Рим беше само на 1 час път с влак, но Луиза рядко посещаваше баща си. Беше навлязла в съвсем друг свят, водеше различен живот и не искаше да си спомня за старя си баща, рибаря.

Когато Едоардо почина, Марина страдаше много повече от Луиза. Не само беше избягала от неясно минало, загърбила семейството и предишния си живот, но сега беше загубила и единствения си приятел, почти баща.

Луиза не се интересуваше много от къщата. Остави Марина да живее там, за да покрива разходите за подръжка и данъци с наема.

…………………………………..

От известно време Марина искаше да откаже цигарите. Смяташе, че този порок я прави по-слаба и уязвима. Обаче… все не успяваше. Пак нямаше достатъчно, за да изкара деня. Никак не й се искаше да излиза, но отровара беше по-силна от нея. Събра сили и монети, взе си здравната карта и излезе. Трябваше да се възползва от полувремето, защото искаше да види мача, вече беше изпуснала по-голямата част от първото полувреме.

Когато се върна, си мисляше, че не са минали повече от 5 минути, но второто полувреме вече беше започнало.

Футболът също наследи от Едоардо. Живееше в Лацио, но беше заклет привърженик на Ювентус. Казваше, че всичко в живота се променя, светът се развива, хората се раждат и умират, но любовта към Ювентус е вечна. Едоардо внаги пиеше кафето си в заведението, което беше окичено с черно-бели занамена. Дори и когато му беше трудно да изкачва наклона на връащане от бара, не пиеше кафе на площада, много по-близо и лесно достъпно.

Не играеше Италия, но Марина знаеше, че Едоардо щеше да гледа всеки мач от първенството. Всъщност щеше да пусне телевизора и да заспи, но все пак за нея беше важно да гледа мачовете. И футболистите й харесваха. Някои от футболистите.

Когато се прибра си наля вино и запали цигара. Седна пред телевизора, но не беше съсредоточена върху играта. Имаше нещо необичайно. Не можа да разбере какво, но не беше спокойна. Имаше нещо сладко във въздуха. Но не идваше от близката фурна.

Мачът свърши, а тя дори не разбра резултата. Реши, че е късно и е най-добре да се изкъпе и да си легне. Градът беше много тих.

…………………………………..

Луиза не знаеше какво да си облече. Имаше среща със сладура от Човешки ресрси – Карло. За първи път го видя на интервюто за работа. Тогава си каза, че ако я назначат, трябва да спи с него. Сега, най-накрая, имаше тази възможнот. Но въпреки метросексуалния си вид, Карло беше истински мъж, италианец. Не се вълнуваше просто от футбол, от любимия отбор или от представянето на адзурите. О, не! Гледаше всеки мач от световното. Това малко й напомни за баща й. Но Луиза бързо пропъди мислите за покойника от красивата си глава.

В крайна сметка се спря на дънковите панталонки с дантела от Сисли и копринена блузка. Високи токове, разбира се. Малко бижута, само гривната от Тифани, подарък от богаташа, с когото излизаше два-три пъти в месеца.

Бразилия победи Хърватски и Карло никак не се радваше на резултата.

…………………………………..

Марина не спа добре. Болеше я гърът. Беше оставила прозореца отворен, а времето се развали. Все още имаше неприятно усещане от предната вечер. Но си наложи да стане и да отиде на работа.

Харесваше работата си. Беше започнала в една агенция за организиране на сватби. Започна като асистент. Стажува около половин година преди да й позволят да се заеме с организацията на първата й сватба. В действителност вече беше организирала дузина сватби. От поканите до украсата в църквата. Трябваше да подготви сватбата на случайно забременяла благородница само за два месеца. Не можеше да си позволи отсъствия. Стана, изми лицето си. Направи си кафе, докато се гримираше. Външният вид беше много важен за работата й. Днес реши да отиде до Рим с влак. Не се чувстваше добре и не искаше да кара.

…………………………………..

Луиза успя да се вмъкне между завивките на Карло. Най-накрая. От толкова време мислеше само за това. Но той беше така разочарован от резултата на мача, че не беше в състояние да прави секс. Знаеше, че малката блондинка му е хвърлила око и реши да се възползва. Сутринта се събуди и закуската го чакаше, придружена от горещо кафе и освежаваща орална любов. Денят определено започваше добре. И беше петък. Кой знае какво криеше уикендът…

…………………………………..

Марина се прибра, натоварена с един милион каталози. Проклети благородници. Всичко трябва да е перфектно и според традициите. Не могат да организират малко празненство. Трябва да има поне 100 гости, а роклята на булкта да не показва бременността й.

Гррррррррррррррррррррррр

Отново имапе усешането, че нещо не е наред. Какво я тормозеше толква много… Тази сладникава миризма от вчера…

…………………………………..

–          Можем да отием в къщата на баща ми.

–          Баща ти?, попита с учудване Карло. Беше твърде рано да се запознава с роднините на Луиза. Дори не я харесваше много. Не си падаше по блондинки.

–          Да… той… ами…Баща ми почина и наследих къщата. Не знам в какво състояние е, но поне е близо до плажа.

–          Ооо, Луиза… Аз… Съжалявам, моите съболезнования… Не знаех, че…

–          Не се тревожи. Не исках колегите да знаят.

–          Наистина… Много съжалявам за загубата ти.

Карло се почувства долен. Мислеше, че блонди иска да го върже, а се оказа, че баща й е починал. А тя не си беше взела дори и един ден отпуск… Какво пък. Може и да отидем на плаж, ще гледаме останалите мачове, а тя ще ми приготвя закуска… Ммммм

След работа взеха нейната кола и се отправиха към безгрижния уикенд.

В събота сутринта отидоха на плаж, а когато се върнъха имаше нещо странно. Теглиха му една и отидоха да гледат мача, след като се изкъпаха.

В неделя обаче не можаха да се отървът от гузната съвест. Луиза реши, че трябва да пита съседката им какво по дяволите прави и защо се усеща тази ужасна миризма. Ако не беше Карло, изобщо нямаше да й пука, просто щеше да си замине. Но сега трябваше да се покаже като съвестна и добродушна хазяйка.

Позвъни на вратата на втория етаж. Никой не отговори. Луиза опита пак.

–          Карлооо… Карлоооо…

–          Какво?

–          Никой не ми отговаря. Сигурно не е изхвърлила боклука и се е разсмърдяло.

–          Да бе, малко боклук не може да произведе тая смрад.

–          Ооох, че си. Тук го изхвърлят разделно, всеки ден. Сигурно не си е изхвърлила органичните отпадъци в четъртък вечерта и сега смърди.

–          Сигурна ли си?

–          Карлооо… Как мога да съм сигурна. Дори не я познавам. Баща ми й даде къщата, а аз просто й продължих договора. Дори не я видях като преподписвах договора.

–          Хм, имаш ли някакъв номер?

–          Нейния номер?

–          Нейния, разбира се, не моя., Тъпи блондинки.

–          Мииии, май не. Но мога да се обадя на агенцията. Там сигурно ще го имат.

След около час Луиза и Карло се сдобиха с номера на Марина. Но никой не им вдигаше. След няколко неуспешни опита Карло отново набра Марининия номер, но този път с долепено до вратата й ухо. Тогава чу, че телефонът звъни, в апартамента, на вторя етаж. Не си го помисли. След третото позвъняване се почувства като във филм. Луиза се печеше на двора, а той слухтеше на втория етаж. Отново погледна безгрижната блондника, изпънала се на шезлонга. Беше си сложила тъмни очила и не знаеше дали го гледа, или не.

–          Луиза?

–          Любов, ела при мен. Слънцето е много приятно.

–          Луиза?

–          Дааааа. Искаш ли шезлонг?

–          Луиза?

–          Ох, стига с това Луиза, идваш ли?

–          Луиза… Телефонът на наемателката ти звъни.

–          Е, хубаво де, вдигна ли ти някой?

–          Луиза.

–          Стига де, престани с това Луиза.

–          Не, млъкни…

–          Моля?!

–          Казах да млъкнеш. Телефонът на наемателката ти звъни. От 15 минути звъни, вътре, в апартамента. И никой не вдига. Имаш ли ключове?

–          Ключове?

–          Да, Луиза, ключове. Металните неща, които отварят врати.

–          Не ми говори като на идиот! Нямам ключове. Баща ми трябва да ги има някъде в къщата.

–          Какво чакаш, отиди да ги потърсиш!