Етикети

, , , , , , ,

Тази публикация не мога да нарека „Любими цитати“. Не могат да съществуват любими цитати от подобна книга. Няма и да ви представя всички важни и забележителни (макар и ужасяващи) редове, които карат сърцето ти да замре за секунда.

В „Един ден от живота на Иван Денисович“ Солженицин разказва именно за деня на Иван Денисович с всички позитивни и негативни моменти от живота в лагера. Но в „Архипелаг ГУЛАГ“ ни разкрива всички ужаси преди, по време на и след лагера. Книгата е историческа, документална. В нея няма място за въображение, за интерпретация.

Често задаваният в училище въпрос „Какво е искал да каже авторът?“ тук е излишен. Питам се какво ли е премълчал авторът? А както и той самият казва, много истории са загубени, неразказани.

Ето и малка част от думите на Солженицин. Съвсем не най-важните, съвсем не най-впечатляващите, но може би поносими:

Един човек, вътрешно неподготвен към насилието, е винаги по-слаб от насилника.

За да бъде необратимо разпадането на партиите, е трябвало да се разпаднат още и самите тела на тези членове.

И само ужасен ли е този взрив на атавизма, сега вече уклончиво наричан „култ към личността“? Или страшното е, че през същите тези години сме празнували стогодишнината на Пушкин? Че безсрамно са играни същите тези Чехови пиеси, макар отговорът на поставения от тях въпрос да е бил вече получен? Или още по-страшното е, че и тридесет години по-късно ни се казва: да не говорим за това! Ако вземем да си припомняме мъченичеството на милиони, ще изопачим историческата перспектива! Ако почнем да се ровим в същината на нашите нрави, това ще затъмни материалния прогрес! По-добре да си припомняме за пуснатите доменни пещи, за прокатните машини, за прокопаните канали… не, за каналите недейте… Тогава за колимското злато, не, и за него недейте… Добре де, за всичко може, но умело, но — с възхвала…

— Какво да правим? Един човек е човек, а двама души са хора.

„Стига да има човек — дело лесно ще му скалъпим!“

Самолюбието ти се натрупва в сърцето както сланината в свинята.

Най-отявленият патриотизъм се проявява винаги в тила.

Фантазията и душевните сили на Шекспировите злодеи не надхвърлят десетина трупа. Защото те са лишени от идеология.

Че дори и мечтателите — те са виждали твърде много неща, за да изберат само едно.

За отвикналото око зеленината на дърветата изглеждаше непоносимо ярка. Никога очите ми не са възприемали с такава сила зелените листа, както през тогавашната пролет!

Започнах да усещам в себе си: ако трябва да не живеем, за да живеем — какъв е тогава смисълът?…

Защо всъщност съдът трябва да допуска два изхода, щом и общите избори включват само един кандидат?

През май 1947 г. Йосиф Висарионович пробва пред огледалото колосан нагръдник, харесва се — и диктува на Президиума на Върховния съвет отмяната на смъртното наказание в мирно време (и замяната му с двадесет и пет години, с тъй наречената четвъртинка).

Инстинктивно сме убедени, че тъкмо ние никога няма да попаднем в килия за осъдени на смърт, че за това е нужна ако не тежка вина, то във всеки случай ярък живот.

Например Ленинград е обсаден. Какво трябва да мисли неговият висш ръководител другарят Жданов, ако в дейността на Ленинградската държавна сигурност през онези сурови месеци няма смъртни присъди? Ами че органите бездействуват, не е ли така?

Ако би могло навсякъде да бъде така… В сърцето ни да остане поне някаква драскотина от толкова много смърт. За да не е напразно всичко все пак!

Докато спиш през деня, присъдата тече по-бързо. Да убием деня, а нощите не ги виждаме.

О, колко е трудно да се отлепи човек от властта!… Това трябва да се проумее.

Когато факелът на нашия живот пращи и хвърля искри, ние проклинаме необходимостта да проспиваме бездарно осем часа от денонощието. Когато сме злочести и обезнадеждени — благословен да си, четиринадесетчасов сън!

И как да ги удържиш така, че да не въстанат? Само чрез ужас!

На Сталин е необходимо гигантско строителство — все едно къде, което да погълне много работна ръка и много човешки живота (излишъка хора след разкулачването), с надеждността на газкамерите, но по-евтино от тях, което да остави същевременно велик паметник на неговото царуване от типа на пирамидите.

Вземеш ли да възразяваш разпалено на някого, значи да не го дослушаш и да не вникнеш в системата на неговите възгледи.

Как така, аз се готвех да умра като човек! Как се получи така, че останах да живея като куче?…

В България през 1960 г. съвсем сериозно е предложено на гражданите да отглеждат вместо кучета… свине! Свинята няма принципи, тя наддава теглото си за всеки, който има нож.

В Наказателния кодекс (НК—1926) съществува крайно нелепият член 139-и „за предела на необходимата отбрана“ — и ти имаш право да извадиш нож не по-рано от мига, когато престъпникът ще замахне към теб с ножа си, и да го ръгнеш не по-рано от момента, когато той ще те наръга. В противен случай ще съдят теб! (А такъв член, според който най-голям престъпник е този, който напада слабия, в нашето законодателство няма!…) Този страх да не надвишиш мярката на необходимата отбрана води до пълно разрушаване на националния характер. Хулигани се нахвърлят в клуба да бият червеноармееца Александър Захаров. Захаров изважда джобно ножче и убива един от хулиганите. Получава за това 10 години като за чисто убийство. „А какво трябваше да правя?“ — учудва се той. Прокурорът Арцишевски му отвръща: „Трябвало е да избягате!“

Неограничената власт в ръцете на ограничени хора винаги води до жестокост.

Постепенно прозрях, че линията, разделяща доброто от злото, минава не между държавите, не между класите, не между партиите, а през всяко човешко сърце — и през всички човешки сърца.

И заключава най сетне изтезаваният народ: злото с добро не можеш премахна.

Страшно е, докато стигнеш дъното, после е лесно.

Кога е зле, човек се стяга, кога му е добре, се пропива.

Истината е била винаги сякаш срамежлива и замлъква от прекалено наглия напор на лъжата.